За смисъла на случващото се с нас



смисъла на случващото се не е в облаците  Смисъла на нещата които ни се случват е нещото на което ни е трудно да дадем отговор дори и когато се опитваме да го правим съзнателно. Да, често казваме, случайни неща няма. И с това като че ли изчерпваме темата.  Можем да говорим и по принцип за причина и следствие, за наследствени фактори, културна обусловеност, възпитание и т. н.

  Но какво ни ползва тази обща теория, когато се изправим пред реалните проблеми и трябва да реагираме. И как реагираме обикновено? Не реагираме ли механично, дори и когато имаме време да обмислим нещата?  Базираме се на досегашния си опит и правим някаква прогноза. Но как сме осмислили цялото това наследство и изобщо пробвали ли см? И ако да, на какво сме стъпвали когато сме го правили? На това, какво някои велик е казал по въпроса, на разбиранията за добро и лошо на социалната ни среда или на нещо друго?

  И възможен ли е изобщо сравнително обективен поглед от наша страна на това което ни се случва и нашето отношение към него? Доста спорна тема. Но най-интересното е, че в повечето случаи не искаме или не можем да се изправим съзнателно пред реалността. И да си го признаем също не искаме или не можем.

  Да, вярно е и това, че всеки човек си е отделен микрокосмос, и колкото хора има на Земята, толкова и нюанси има във възприемането на реалността, която обективно би трябвало да бъде една и съща за всички.

  И това само потвърждава факта, че сме полусъзнателни или направо безсъзнателни към събитията в които сме принудени да участваме. И започваме да си ги украсяваме и подреждаме като коледна елха, докато придобият приемлив за самочувствието на егото ни вид. И се крием зад нашите си интерпретации за морал, нравственост, любов, доброта, хуманност и т. н.

  И не искаме или не можем да си признаем, че вървим като сенки сред калейдоскопа на живота. Сенки които говорят за любов, хуманност, братство и какво ли още не, но си нямат и най-малка представа за какво всъщност става дума.

  Не е приятно да се изправим пред тази реалност, всъщност направо си е болезнено и се изисква доста смелост и житейски опит. И изниква другия въпрос, а имаме ли алтернатива, ако наистина искаме да вървим по пътя на истинското себепознание и себеразвитие? Можем ли само с повтаряне на прочетеното или чутото, колкото и красиво и възвишено да звучи, да излезем от света на сенките? Едва ли, иначе досега да се беше случило.

  И няма ли точно това признание за нашета слабост и безсилие да ни отведе до едно ново начало! Начало, което ще ни насочи към разкриването на дълбоката ни същност. Приемайки своите неизбежни ограничения, започваме вътрешно да притихваме, докато външно сме потопени в житейските бури. И така притихнали в нас започват да се вливат нови сили и разбирания за случващото се около нас. И помътнелите стъкла на житейските ни очила стават все по-прозрачни. И съвсем различни отговори на измъчващите ни досега въпроси започват да ни мотивират към нови действия и преживявания.

 

Публикувано в мотивация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*